Преди повече от 2500 години в Китай, една общност от Будистки монаси приготвя подправка от соя под формата на сос, тъй като вярата им не позволявала да ядат месо или сосове, приготвени от месо.
По-късно през 6-ти век група Будистки монаси тръгнали към Япония и пренесли рецептата за соевия сос. Много скоро соевият сос станал изключително популярен в Япония, тъй като придавал допълнителни вкусови качества на не особено богатата по онова време оризова кухня. Установили също, че соевият сос може да се използва за съхранение на храната.
През 16-ти век опитите показали, че ако към оригиналната китайска рецепта (която била приготвяне изключително и само на основата на соевите кълнове) се добави същото количество пшеница, то вкусовите качества и мирисът на соса се подобряват значително. Това поставило началото на японската рецепта за соевия сос.
Историческа гравюра, датираща около 1600 години разкрива, че по това време соевият сос вече се е произвеждал в големи количества.
Първите японски фамилии, които преди повече от 300 години започнали да се занимават със „серийно” производство на тази уникална и до днес подправка са Моджи и Таканаши. През 1917 г. наследниците на двете семейства основали компанията Нода – на името на самия град край река Едо, в която се случвало производството. По-късно през 60-те години Нода се преименува на Кикоман.
Името не е никак случайно. На японски kikko означава „коруба на костенурка”, a man – е числото 10 000. Според стара японска легенда, костенурката живее по 10 000 години и затова тя е символ на дълголетие и здраве. Това е причината, поради която и двете фамилии избират именно костенурката за свое лого.
